Р Е Ш Е Н И Е

25.11.2016 год.

Номер . . . . . . . . . . . Година 2016 Град Велики Преслав

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Районен съд – Велики Преслав трети състав

На 25 (двадесет и пети) октомври Година 2016

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Стоян Момов

Секретар М.В.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия С. Момов

гражданско дело номер 173 по описа за 2016 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК исковата молба, ищецът „Т.ф.с.” ЕАД гр. София твърди, че на 21.12.2005 г. между дружеството и ответника И.Д.Ц. бил сключен договор за кредит. По силата на същия, на последния била предоставена кредитна карта с лимит. Потребителят се задължил да погасява усвоената от него сума на месечни вноски. Ц. ползвал 439,73 лв. от предоставения му кредитен лимит. Освен това, за периода от 26.10.2007 г. до 31.07.2011 г., заемателят дължал и договорна лихва в размер на 303,86 лв., както и договорни такси по кредита в размер на 365,00 лева. Тъй като ответникът не изпълнил задълженията си по договора, ищецът депозирал на 14.09.2011 г. пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, като след изпращането по подсъдност на делото, на 05.02.2016 г. във ВПРС било образувано ч.гр.д. № 57/2016 г., по което била издадена заповед за изпълнение. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, Ц. подал възражение. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на страните да бъде признато за установено, че съществуват следните вземания на ищцовото дружество срещу ответника, за чието плащане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на ВПРС: в размер на 439,73 лв., представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г.; в размер на 303,86 лв., представляващо задължение за плащане на лихва за периода 26.10.2007 г. – 31.07.2011 г. върху заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г.; в размер на 365,00 лв., представляващо задължение за плащане на уговорени договорни такси по договор за кредит от 21.12.2005 г., законната лихва върху сумата 439,73 лв., считано от предявяването на иска (депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 14.09.2011 г. до окончателното плащане). Претендира и разноските по настоящото исково производство, за които не представя списък по чл. 80 от ГПК.

Извън срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, при наличието на особени непредвидени обстоятелства, препятстващи подаването на отговор в срок, ответникът подава редовен отговор на исковата молба. Същият се позовава се на изтекла погасителна давност. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

Видно от приложения по делото договор за предоставяне на кредит-транскарт на физическо лице от 21.12.2005 г. е, че „Т.ф.с.“ ЕАД гр. София предоставило на И.Д.Ц. кредитна карта „Транскарт“ с кредитен лимит в размер на 500,00 лева. Последният декларирал, че е запознат с общите условия на дружеството за издаване и ползване на ползване на карта от посочения по-горе вид. Според чл. 15 от ОУ, веднъж месечно издателят изготвя и изпраща на картодържателя извлечение за дължимите суми за извършените операции с картата – главница и начислените лихви и такси в случай на просрочие. Съгласно чл. 5, ал. 1, б. „а” от договора, за ползвания кредит кредитополучателят плаща в полза на издателя лихви и напомнителна такса за просрочие, както следва: безлихвен период по кредита, който започва да тече от датата на първата транзакция и може да продължи до изтичането на срока на договора, при условие, че кредитополучателят винаги погасява общата сума на всичките си задължения, посочена във всяко месечно извлечение, до 15-то число на следващия месец; лихвен период по кредита – месечна лихва в размер на 1,5%, ако до 15-то число на следващия месец кредитополучателят не погаси общата сума за всичките си задължения по кредита, посочена в последното месечно извлечение, считано от 15-то число на същия месец, формираното салдо по кредита започва да се олихвява; напомнителна такса за просрочие – ако до един месец от датата на влизане в период на олихвяване кредитополучателят не е погасил поне дължимите лихви, се начислява напомнителна такса за просрочие в размер на 5,00 лева.

От приложеното ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на ВПРС се установи, че ищецът „Транкскарт файненшъл сървисис” ЕАД подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление пред СРС на 14.09.2011 г. (ч.гр.д. № 38933/2011 г.), по което, след получаване, на 05.02.2016 г., на делото по подсъдност, във ВПРС, по ч.гр.д. № 57/2016 г., била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 19/05.02.2016 г. за сумите, предмет на предявените в настоящото исково производство искове и за разноски в общ размер 25,00 лв., направени по заповедното производство. Срещу издадената заповед, длъжникът, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 17.02.2016 г., депозирал възражение по чл. 414 от ГПК.

Съгласно заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на усвоената от Ц. главница по договора от 21.12.2005 г. е в размер на 713,98 лв., като последното ползване на суми е на 16.06.2007 г., а последното плащане от същия е извършено на 17.01.2008 година. Вещото лице описва задълженията на потребителя, като общият размер на неплатената главница по договора възлизал на 439,73 лв., на договорните лихви за периода от 26.10.2007 г. до 31.07.2011 г. – 303,86 лв., а на договорните (напомнителни) такси – на 365,00 лева. Вещото лице посочва всички падежни дати на дължимите месечни вноски.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта на исковете:

Исковете са предявени от „Транкскарт файненшъл сървисис” ЕАД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника И.Д.Ц. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 19/05.02.2016 г. по ч.гр.д. № 57/2016 г. на ВПРС, и след направено от длъжника възражение срещу заповедта. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземания, съответни на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че установителните искове са допустими.

По основателността на установителните искове:

Съдът е сезиран с положителни установителни искове за признаване за установено, че съществуват вземания в полза на ищеца срещу ответника за следните парични суми: 439,73 лв., представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г., сключен между ищеца и ответника; 303,86 лв., представляваща задължение за плащане на лихва за периода 26.10.2007 г. – 31.07.2011 г.. върху заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г., сключен между ищеца и ответника; 365,00 лв., представляваща задължение за плащане на договорни такси по договор за кредит от 21.12.2005 г., сключен между ищеца и ответника, ведно със законната лихва върху сумата 439,73 лв., считано от предявяването на иска.

Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение очертава пределите на предмета на настоящото дело, а именно – съществуването на посочените в исковата молба вземания по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са материалите по приложеното заповедно производство по ч.гр.д. № 57/2016 г. на ВПРС, представените в настоящото исково производство писмени документи и заключението по изготвената ССЕ.

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:

Доказа се, че страните по делото са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадено чрез сключване при условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при общи условия) – договор за кредитна карта. Тоест, по смисъла на приложимия в случая чл. 240 от ЗЗД, между страните по делото е налице валидно сключен договор за заем.

Съдът намира за доказано, че дружеството-ищец предоставило на ответника суми по издадената му кредитна карта. От своя страна, последният се задължил да върне заетата сума, чрез плащане на месечни вноски, включващи всички компоненти, подробно описани в договора. Ето защо, съдът счита, че между ищецът и ответника е налице валидно сключен договор за заем, по смисъла на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Страните по сделката са уговорили подробно начина и сроковете на изпълнение на всяко от насрещните си задължения. Не се събраха доказателства, че ответникът платил изцяло и точно дължимите суми, представляващи главница по договора.

По отношение на възражението на ответника за изтекла погасителна давност: в случая се претендира вземане, представляващо неизплатени вноски по процесния договор, като не е приложима нормата на чл. 111, б.„в” от ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания. За да се приеме, че едно плащане е периодично, следва да се установи, че се касае до изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви (ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. по описа на ОСГК на ВКС). Плащанията на погасителни вноски по договор за кредит не се характеризират с всички горепосочени белези. В случая, по отношение на вземането за главница, е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Чрез заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че последната дата, на която ответникът получил от ищеца парична сума по договора е 16.06.2007 г., а падежът за плащане на същата съгласно уговореното, бил 15.07.2007 г. (15-то число на следващия месец). Именно от тази дата, по силата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, е започнала да тече погасителната давност. Предявяването на иска спира течението на давността (чл. 115, ал. 1, б.„ж” от ЗЗД). В случая претенцията е предявена на 14.09.2011 г. (макар и пред местно некомпетентен съд), а изискуемостта на вземането на ищеца е настъпила на 15.07.2007 година. Поради това, съдът намира, че предвидения в закона (в чл. 110 от ЗЗД) петгодишен срок не е изтекъл и главното парично вземане на ищцовата страна не е погасено по давност.

Предвид така установеното от фактическа и правна страна, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява изцяло основателен. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Т.ф.с.” ЕАД гр. София от И.Д.Ц. за парична сума в размер на 439,73 лв., представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2011 г. до окончателното й изплащане.

Относно иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД:

В конкретния случай, страните по валидно сключения договор за заем свободно уговорили размера на т. нар. възнаградителна лихва – чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.

И срещу изискуемостта на това акцесорно вземане ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност. Приложимата в случая норма е тази на чл. 111, б.„в“ от ЗЗД, тъй като се касае за дължими лихви. Поради това, съобразно датата на предявяване на иска – 14.09.2011 г. , възражението за изтекла погасителна давност се явява основателно по отношение на дължимите от Ц. лихви с падежи преди 14.09.2008 г., а именно за установените чрез заключението на вещото лице падежи, попадащи в периода от 31.10.2007 г. до 31.08.2008 г., с общ размер на същите от 68,34 лева.

Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД се явява частично основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Т.ф.с.” ЕАД гр. София от И.Д.Ц. за парична сума в размер на 235,52 лв., представляваща договорна лихва за периода от 14.09.2008 г. – 31.07.2011 г., като искът в останалата му част, над 235,52 лв., до пълния предявен за установяване размер – 303,86 лв. и за периода от 26.10.2007 г. до 13.09.2008 г. следва да бъде отхвърлен поради погасяване на задължението в тази му част по давност.

Касателно претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД:

В съответствие с договорната свобода, страните по процесния договор уговорили дължимост от заемателя на такса, като това вземане възниква при определени в сделката условия. Установи се, че Ц. не изпълнил и това задължение за плащане на валидно възникналото за ищцовото дружество вземане. И по отношение на това вземане важат изводите, направени по-горе досежно наличието на изтекла погасителна давност за част от претендираните такси. Тъй като това плащане притежава описаните по-горе характеристики на акцесорност, следва да се приеме, че по отношение на това вземане също е приложима тригодишната давност, предвидена в нормата на чл. 111, б.„в“ от ЗЗД. Тъй като първата падежна дата за това вземане, посочена от вещото лице, е 21.11.2008 г. и съобразно датата на предявяване на иска (14.09.2011 г.), то това възражение за изтекла погасителна давност се явява неоснователно.

Предвид горното, съдът счита, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД се явява изцяло основателен. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Т.ф.с.” ЕАД гр. София от И.Д.Ц. за парична сума в размер на 365,00 лв., представляваща задължение за плащане на уговорени договорни такси по договор за кредит от 21.12.2005 година.

При направеното искане от ищеца, без приложен списък по чл. 80 от ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Т.ф.с.” ЕАД направените разноски в настоящото исково производство съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 282,14 лв., както и разноските по заповедното производство, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 23,46 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.Д.Ц. с ЕГН **********,*** и „Т.Ф.С.” ЕАД с ЕИК 131397565, със седалище: гр. София, адрес на управление:***, представлявано от Юрий Асенов Станчев, че съществува вземане на „Т.Ф.С.” ЕАД от И.Д.Ц., в размер на 439,73 лв. (четиристотин тридесет и девет лева и 73 стотинки), представляващо парично задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 21.12.2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.09.2011 г., до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 19/05.02.2016 г. по ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.Д.Ц. с ЕГН ********** и „Т.Ф.С.” ЕАД гр. София, че съществува вземане на „Т.Ф.С.” ЕАД от И.Д.Ц., в размер на 235,52 лв. (двеста тридесет и пет лева и 52 стотинки), представляващо парично задължение за договорна лихва за периода от 14.09.2008 г. до 31.07.2011 г. по договор за кредит от 21.12.2005 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 19/05.02.2016 г. по ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за установено, че на същото основание съществува вземане в размер над 235,52 лв., до пълния предявен размер от 303,86 лв. и за периода от 26.10.2007 г. до 13.09.2008 г., поради ПОГАСЯВАНЕ ПО ДАВНОСТ на вземането в тази му част.

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.Д.Ц. с ЕГН ********** и „Т.Ф.С.” ЕАД гр. София, че съществува вземане на „Т.Ф.С.” ЕАД от И.Д.Ц., в размер на 365,00 лв. (триста шестдесет и пет лева), представляващо парично задължение за плащане на уговорени договорни такси по договор за кредит от 21.12.2005 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 19/05.02.2016 г. по ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав.

ОСЪЖДА И.Д.Ц. да заплати на „Т.ф.с.” ЕАД гр. София, направените в настоящото исково производство деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 282,14 лв. (двеста осемдесет и два лева и 14 стотинки).

ОСЪЖДА И.Д.Ц. да заплати на „Т.ф.с.” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на ВПРС, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 23,46 лв. (двадесет и три лева и 46 стотинки).

На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК, препис на решението ДА СЕ ВРЪЧИ на всяка от страните, като на ищцовото дружество – чрез пълномощника му – адв. Ц.Г. от САК.

След влизане в сила на решението, приложеното ч.гр.д. № 57/2016 г. по описа на ВПРС, III-ти състав, ДА СЕ ВЪРНЕ на същия, ведно със заверен препис на настоящото решение.

Решението, на основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, може да се обжалва с въззивна жалба, пред Окръжен съд гр. Шумен, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Районен съдия: