Р Е Ш Е Н И Е

 

18.06.2018 год.

 

Номер . . . . . . . . . . .                                Година 2018                           Град Велики Преслав

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Районен съд – Велики Преслав                                                        трети  състав

На 17 (седемнадесети) май                                                                Година 2018

В публично съдебно заседание, в следния състав:

                                                                                         Председател Стоян Момов

Секретар Марияна Василева,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия С. Момов

гражданско дело номер 89 по описа за 2018 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 127а, ал. 2 вр. ал. 1 от СК и чл. 150 от СК.

            В исковата си молба ищцата Т.Б. Т. твърди, че с ответника Г.М.Д. са родители на детето М. Г. Д., роден на *** година. С решение № 215 по гр.д. № 317/2016 г. по описа на ВПРС, влязло в сила на 31.10.2016 г., родителските права по отношение на същото били предоставени на майката, като ответникът бил осъден да плаща месечна издръжка на детето си в размер на 110,00 лева. Твърди, че за изминалия период от близо две години, значително са нараснали както финансовите възможности на ответника, така и нуждите на детето. Понастоящем, майката и детето живеели в с. Кочово, обл. Шумен, като Т. полагала труд в гр. Шумен и прехождала ежедневно. Тъй като същата отраснала в Република Италия, а и понастоящем в тази държава пребивавали двете й сестри, желаела да посещава страната заедно с детето М.. През 2014 г. Г.Д. подписал пълномощно, с което дал съгласието си детето да пътува само с майка си, но впоследствие оттеглил това съгласие. Моли съда да постанови решение, по силата на което: да бъде заменено липсващото съгласие на Г.Д. за издаване на личен документ – паспорт, необходим за пътуване в чужбина на детето; за даване разрешение, заместващо съгласието на ответника на същото дете да пътува в чужбина единствено със съгласието на майка си до Република Италия, ежегодно, в периодите 01-20 април и 15 август – 10 септември, за срок от пет години, считано от влизане на решението в сила; да измени размера на дължимата от ответника издръжка, като го увеличи от 110,00 лв. на 160,00 лв. месечно, считано от датата на предявяване на иска – 25.01.2018 г., като й бъдат присъдени направените деловодни разноски.

            В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба. По отношение на претенцията за изменение на издръжката, която плаща на малолетното си дете, счита, че същата е частично основателна – до размер, възлизащ на 130,00 лв. месечно. Намира, че не е налице изменение на обстоятелствата от присъждането на предходната такава. Оспорва изцяло исканията за даване на разрешение за издаване на документ за самоличност и за пътувания на детето. Излага, че единствената цел на ищцата е да ограничи контактите между бащата и детето, и последното да заживее в чужбина. Намира, че искането не е в интерес на малолетното дете, поради което следва да бъде отхвърлено.

            От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

            Видно от приложеното по делото удостоверение за раждане от *** г., изд. въз основа на акт за раждане № 0047/01.09.2014 г., съставен от длъжностното лице по гражданското състояние в Община Велики Преслав е, че Т.Б. Т. (Д.) и Г.М.Д. са родители на детето М. Г. Д., род. на *** г. в гр. Равена, Република Италия. От представения препис на решение № 215/31.10.2016 г. по гр.д. № 317/2016 г. по описа на ВПРС, влязло в сила на 31.10.2016 г. е, че бракът между родителите бил прекратен, родителските права по отношение на детето са предоставени на майката, а ответникът се задължил да изплаща на детето си М. месечна издръжка в размер на 110,00 лв., считано от 31.10.2016 година. По делото е представена служебна бележка изх. № 30/08.12.2017 г., изд. от Детска градина „Първи юни“ с. Кочово, в която е отразено, че М. Д. посещава детското заведение. Впоследствие (в първото по делото заседание), по делото е приложена служебна бележка изх. № 27/17.05.2018 г., изд. от Детска градина „Дружба“ гр. Шумен, от която се установява, че детето посещава редовно това детско заведение. Съдът констатира от удостоверение изх. № 2/04.01.2018 г., изд. от „Енпай трансформър компонентс България“ ЕООД и длъжностна характеристика, че Т. Т. заема длъжността „общ работник“ с място на работа в гр. Шумен и получава брутно трудово възнаграждение в размер на 650,00 лева. Видно от приложените диплома за лиценз от 27.06.2008 г., изд. от ОУ гр. Чезена, РИталия, резултат от изпит от 27.06.2008 г., уверение № 15/25.08.2016 г., изд. от РИО – Шумен е, че ищцата завършила средното си образование в Република Италия.

            По делото е представена регистрационна карта № 10007227/12.02.2018 г., от която се установява, че Г.Д. е регистриран като безработен от 12.02.2018 година. Ответникът представя писмени доказателства, че през мес. юли 2017 г. депозирал сигнали срещу ищцата за незаконно извеждане извън пределите на страната на детето М. Д.. Съдът констатира от пълномощно рег. № 4072/29.08.2014 г. на нотариус рег. № 592 на НК и нотариална покана рег. № 4247/17.09.2016 г. на същия нотариус, че ответникът упълномощил Т. Т. да извежда детето извън пределите на страната, а през 2016 г. оттеглил пълномощното.

            В изискания социален доклад, изготвен от социален работник при Дирекция „Социално подпомагане” общ. Велики Преслав е отразено, че след прекратяване на брака между родителите на детето, Т. Т. и М. за кратко пребивавали в Република Италия (където отраснала ищцата), но през 2017 г. се завърнали в страната и заживели в дома на родителите на същата в с. Кочово, обл. Шумен. В жилището били осигурени много добри битови условия.

            Разпитаните като свидетели Р.С.(родител на Т. Т.) и В. М. (сестра на Т. Т.) излагат, че отпреди един месец майката и детето заживели в гр. Шумен, в жилище, собственост на свидетелката. Това се наложило, тъй като Т. Т. полагала труд в това населено място. От друга страна, ответникът полагал труд в Република Италия и понастоящем, като се завърнал в родината само за участие в съдебното заседание по делото. След прекратяване на брака и майката с детето, и ответникът се установили в Република Италия, където Г. Д. осъществявал контакти с М.. Двете сестри на Т. също от години били трайно установени в посочената държава, където ищците гостували на роднините си. В жилищата на същите били осигурени отлични битови условия. Т. Т. извършила ремонт на жилището в гр. Шумен, била трудово заета и не възнамерявала да напуска родината.

            В хода на производството, като свидетели са разпитани и М. И. (родител на ответника) и С. Д. (роднина на ответника). Същите излагат, че след като ищцата и детето заминали за Република Италия през 2016 г., синът му приел тежко факта, че не може да осъществява контакти с детето. Поради това, Д. също се установил в тази държава, но Т. създавала пречки за осъществяване на режима на лични отношения между бащата и детето. Това продължило и след завръщането на майката с детето в страната. Ответникът бил регистриран като безработен, но имал спестявания от полагания от него труд в чужбина и от тях плащал дължимата издръжка. Свид. Д. излага, че материалното положение на Г. Д. е добро, тъй като имал работа и понастоящем в Република Италия.

            При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

            Касателно искането с правно основание чл. 127а, ал. 2 вр. ал. 1 от СК:

            Подадена е молба за решаване на спор при разногласие между родители, за издаване на паспорт и пътуване на детето на страните в чужбина. В това производство съдът не решава този правен спор със сила на пресъдено нещо, а само администрира материалните правоотношения, преценявайки конкретните факти с оглед интересите на детето и вземайки предвид и правата на родителите, замества или отказва да замести липсващото съгласие на единия родител за издаване на паспорт и за пътуването на неговото дете извън пределите на Република България. С оглед изрично заявеното от ответника оспорване на това искане, по делото е установен правният интерес на ищцата от предявяването му по съдебен ред.

            Ищцата моли за съдебно разрешение за издаване на паспорт на малолетното дете М. и за разрешение на същото, за срок от пет години, да пътува извън пределите на страната единствено със съгласието на своята майка – да излиза извън границите на Република България, до Република Италия.

            В чл. 13, т. 2 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с Резолюция 217 А (III) на ОС на ООН от 10.12.1948 г. и чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, ратифицирана със закон и обнародвана в ДВ, бр. 66/14.08.1992 г. (част от вътрешното право на Република България – арг. чл. 5, ал. 4 от КРБ), е въздигната като основно право на човека възможността да напуска всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си, като това естествено, основно човешко право може да бъде ограничавано от административните или съдебните органи на съответната държава само по изключение и то ако тези правни основания са уредени в закон (в тесния смисъл на този термин), и са необходими в едно развито общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Това основно човешко право е обявено в КРБ като основно право и на гражданина в разпоредбата на чл. 35, ал. 1 от КРБ, като неговото ограничаване е допустимо, само ако е предвидено в закон – за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. Тъй като децата не могат да изразяват правновалидна воля (малолетните са недееспособни), респ. тяхната дееспособност е ограничена (при непълнолетните) и за да извършват правни и фактически действия е необходимо техните родители, като законни представители, да осъществяват от тяхно име определени правни действия, респ. да предоставят попечителско съдействие – арг. от чл. 3, ал. 2 и чл. 4, ал. 2 от ЗЛС, законодателят е въвел специални норми, насочени към охраняване на техните права и законни интереси, с цел да се защити телесната им неприкосновеност, здраве и морал, както и с цел да се обезпечи тяхното нормално физическо, психическо, духовно и културно развитие като свободни личности.

            В съответствие с международните правни актове, по които Република България е страна, е създадена детайлизирана вътрешна нормативна уредба, гарантираща правото на детето, когато родителите са разделени и не упражняват съвместно родителските права, на местоживеене при единия родител, но с гарантираната и призната от закона възможност за широк личен контакт между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Именно във висш интерес на всяко дете е да се предвидят такива нормативни правила, които да обезпечат правната възможност за неговото пълноценно общуване с двамата родители в тяхната семейна среда, в случай че те са разделени и не упражняват съвместно родителските права.

            Израз на тази закрила на основните човешки права на детето представлява уредената и гарантирана в чл. 127, ал. 1 от СК правна възможност на родителите, които не живеят заедно, по общо тяхно съгласие да решат всички съществени въпроси, касаещи интересите на детето, а именно местоживеенето му, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му. Видово проявление на този принцип представляват правните норми, уредени в чл. 127а, ал. 1 и ал. 2 от СК, които предписват, че въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите, а когато родителите не постигнат съгласие за това, спорът между тях се решава от съда. За да се обезпечи възможността на родителите по взаимно съгласие да определят дали, кога, за какъв период и за каква дестинация детето да напуска пределите на Република България, в чл. 76, ал. 9 от ЗБЛД е уредено правомощието на компетентните административни органи да забранят напускането на страната на дете, което не притежава нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от своите родители.

            Когато родителите не могат по взаимно съгласие да решат въпроса за излизането на детето извън пределите на страната, този спор може да бъде разрешен от съда, който да замести липсващото съгласие на единия родител. Но с оглед защита правата на детето заместването на съгласието трябва да се отнася за определен, конкретен случай, за да може съдът да прецени дали излизането извън пределите на страната е в изключителен интерес на детето, като се вземе предвид и правото на всеки от родителите да осъществяват пълноценно общуване с него. Именно с оглед конкретната преценка на интереса на детето е недопустимо да се дава заместващо съгласие безсрочно, за неопределен период и без да са описани конкретните факти, обуславящи необходимостта на детето да напуска териториалните предели на Република България.

            В тази насока е формирана задължителна съдебна практика, в която безпротиворечиво е застъпено следното обобщено становище: разрешение за неограничено извеждане на детето от територията на страната без съгласие на единия от родителите, не е в интерес на детето. Разрешение може да бъде дадено за определен период, в определена държава или в държави, чийто кръг е определяем или за неограничен брой пътувания, през определен период от време, но също до определени държави, като интересът на детето се преценява във всеки конкретен случай.

            В съответствие с горното е искането на ищцата да бъде разрешено на малолетния М. да пътува до посочената държава-членка на Европейския съюз, за определяеми периоди от време, съвпадащи с гостуването на Т. Т. при нейните най-близки роднини.

            По делото бе установено, че майката на детето се е установила трайно в гр. Шумен, където полага труд; детето посещава детска градина. Доказа се, че в Република Италия живеят двете сестри на Т., като и че и тя е отраснала в тази държава; детето знае италиански език и също е пребивавало в Италия.

            Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира, че в интерес на детето е същото да пътува в чужбина, за да продължи да поддържа контакти със свои роднини, да придобива впечатления за културата на други държави, спомагайки му да разшири своя мироглед и да затвърди чуждоезикови познания.

            Предвид гореизложеното, съдът намира, че молбата за допускане на заместващо съгласие на родителя на детето М. Д. – Г.Д. за издаване на паспорт и за разрешаване на детето да пътува до Република Италия, се явява основателна. С оглед обстоятелствата, посочени като причина за бъдещите пътувания, настоящият състав намира, че разрешението следва да бъде дадено за излизане в рамките на периода от пет години, считано от датата на влизане на решението в сила, извън пределите на Република България в Република Италия – два пъти годишно, в периодите от 01 април, до 20 април (включително) и от 15 август, до 10 септември (включително).

            Относно претенцията с правно основание чл. 150 от СК:

            От предходното определяне на издръжката, дължима от Г.Д. на детето му М. са изминали около една година и осем месеца, през който период потребностите на детето и материалните възможности на ответника са нараснали в незначителна степен. Предвид това, съдът приема, че е налице изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 150 от СК, което прави депозирания иск частично основателен и доказан.

            Досежно размера на издръжката: според чл. 142, ал. 1 от СК, същият се определя в зависимост от нуждите на детето и от възможностите на родителя. Съгласно нормата на чл. 142, ал. 2 от СК, минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от минималната работна заплата, тоест понастоящем – на 127,50 лева. Съдът, като съобрази потребностите на детето, обусловени от възрастта му, както и материалните възможности на неговите родители определя обща месечна издръжка за детето М. в размер на 230 лв., от които бащата следва да заплаща по 140 лв. месечно, а останалите следва да се поемат от майката. По-голямото парично участие на бащата е обусловено от факта, че непосредствената тежест по грижите по отглеждането и възпитанието на детето се понася от майката, подпомагана от своята майка. В случая, тъй като се касае за определяне на дължима от родител на дете издръжка за в бъдеще, е ирелеватно обстоятелството налице ли е изпълнение от страна на ответника на задължението му за плащане на такава за изминалия период от време. Увеличеният размер на издръжката се дължи от датата на депозиране на исковата молба – 25.01.2018 г., ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, до настъпване на законни причини, изменящи или погасяващи правото на издръжка. Следва да бъде определен падеж на задължението – трето число на месеца, за който се дължи издръжката. Претенцията, в останалата част до пълния предявен размер над 140 лв., до 160 лв. месечно, следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

            На основание чл. 1 от ТДТ по ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 7 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса в размер на 43,20 лв. – върху размера на увеличението на издръжката.

            На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, следва да бъде постановено предварително изпълнение на решението в частта му относно присъдената издръжка.

            По разпределението на разноските по делото:

            Всяка от насрещните страни прави искане за присъждане на направените по делото разноски, като списък на разноските по чл. 80 от ГПК се представя и от двете страни.

            На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата Т. направените разноски по делото в общ размер 320,00 лв., съразмерно с уважената част от исковете.

            На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника направените разноски по делото в размер на 110,00 лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.

            Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

            На основание чл. 127а, ал. 2 вр. ал. 1 от Семейния кодекс, ДОПУСКА издаването от компетентния орган по Закона за българските лични документи, на паспорт на малолетния М. Г. Д. с ЕГН **********, роден на *** г. в гр. Равена, Република Италия от родители Т.Б. Т. с ЕГН ********** и Г.М.Д. с ЕГН **********, по заявление по чл. 45, ал. 1 от ЗБЛД, подадено само от родителя му Т.Б. Т., без съгласието на другия родител Г.М.Д..

            На основание чл. 127а, ал. 2 вр. ал. 1 от Семейния кодекс, РАЗРЕШАВА на малолетния М. Г. Д. с ЕГН **********, роден на *** г. в гр. Равена, Република Италия от родители Т.Б. Т. с ЕГН ********** и Г.М.Д. с ЕГН **********, ДА ПЪТУВА, в периода от ПЕТ ГОДИНИ, считано от датата на влизане в сила на настоящото решение, извън границите на Република България, както следва: до Република Италия два пъти годишно, в периодите от 01 април, до 20 април (включително) и от 15 август, до 10 септември включително, заедно с родителя си Т.Б. Т., без съгласието на другия родител Г.М.Д..

            На основание чл. 150 от Семейния кодекс, ИЗМЕНЯ размера на определената с решение № 215/31.10.2016 г., постановено по гр. д. № 317/2016 г. по описа на Районен съд – Велики Преслав издръжка на ненавършило пълнолетие дете от родител, дължима от родителя Г.М.Д. с ЕГН **********,***, със съдебен адресат – адв. С.С. ***, офис 10, на понастоящем малолетното му дете М. Г. Д. с ЕГН **********, чрез неговия родител и законен представител Т.Б. Т. с ЕГН **********, и двамата с постоянен адрес: ***, със съдебен адресат – адв. К.Д. ***, КАТО Я УВЕЛИЧАВА от 110,00 лв. (сто и десет лева) на 140,00 лв. (сто и четиридесет лева) месечно, считано от датата на предявяване на иска за изменението – 25.01.2018 г., с падеж 3-то число на месеца, за който се дължи, до настъпването на законни предпоставки за изменение или за прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва върху всяко забавено месечно изплащане, на основание чл. 146, ал. 1 от СК, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част, до пълния предявен размер – 160,00 лв., като неоснователен.

            На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, ПОСТАНОВЯВА предварително изпълнение на решението в частта му относно присъдената издръжка.

 

            На основание чл. 1 от ТДТ по ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 7 от ГПК, ОСЪЖДА Г.М.Д. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Велики Преслав държавна такса върху увеличения размер на присъдената издръжка, в размер на 43,20 лв. (четиридесет и три лева и 20 стотинки).

 

            На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ОСЪЖДА Г.М.Д. да заплати на Т.Б. Т. направените разноски по делото, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 320,00 лева (триста и двадесет лева).

            На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ОСЪЖДА Т.Б. Т. да заплати на Г.М.Д. направените разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 110,00 лева (сто и десет лева).

            Решението, на основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, може да се обжалва с въззивна жалба, пред Окръжен съд – Шумен, в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                                          Районен съдия: