Р Е Ш Е Н И Е №247

В ИМЕТО НА НАРОДА

гр. Шумен, 27.11.2018 г.

Шуменски окръжен съд, в открито заседание на шести ноември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Константин Моллов

ЧЛЕНОВЕ: 1. Йордан Димов

2. Ненка Цветанкова

като разгледа докладваното от мл. съдия Н. Цветанкова в. гр. д. № 352 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 293/28.08.2018 г. по гр. д. 24/2018 г. по описа на РС Велики Преслав, е уважен предявеният от „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ......, седалище и адрес на управление ***, представлявано от Райна Иванова Миткова- Т. – управител чрез мл. адв. М.Н. *** против П.Т.И. с ЕГН ********** *** иск по чл.422 от ГПК като е признато за установено, че П.Т.И. дължи на „Е.М.“ ЕООД сумите от 1227,99 лева, представляваща част от главница, договорна лихва 742,01 лева за периода от 15.10.2008г. до 15.10.2013г., такси по договора- 30.00 лева, представляващи задължения по Договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г. със страни ***и П.Т.И., които вземания са прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. от ***на „Е.М.“ ЕООД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 08.11.2017 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение №380/13.11.2017г. по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело №791/2017г. по описа на РС Велики Преслав. На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззвникът е осъден да заплати направените в хода на заповедното и първоинстанционното исково производство разноски.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за установено наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което банката е предоставила на ответника кредит в размер на 5300 лв. със срок за връщане 15.10.2013 г. Посочил е като обстоятелства, по които не се спори усвояването на сумата по кредита, липсата на изпълнение на част от поетите от него с договора задължения да заплаща на падежа уговорените месечни погасителни вноски, както и липсата на погасяване на дълга в уговорения краен срок- 15.10.2013 г.. По отношение размера на задължението е констатирал, че той също не е спорен, а именно сума в размер на 1227.99 лева, представляваща част от главница, договорна лихва в размер на 742.01 лева за периода от 15.10.2008г. до 15.10.2013г., такси в размер на 30.00 лева, както и че не са представени доказателства за погасяване на задълженията след 2011 г.. Изложени са съображения, поради които е направен извод за надлежното уведомяване на ответника за извършената цесия, както и за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност.

Решението на РС Велики Преслав е обжалвано от ответната страна П.Т.И.. В депозираната жалба се излага становище, че постановеното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че съдът не е обсъдил правилно събраните по делото доказателства. Излага съображения, поради които счита за недоказано обстоятелството, че вземането му е прехвърлено чрез цесия на кредитора „Е.М.“ ЕООД- ищец в първоинстанционното производство. Поради това твърди, че вземането му конкретно към този кредитор не съществува. Аргументирайки се, счита, че приложеното към исковата молба уведомление за цесия от цесионера не е надлежно извършено, тъй като не е имал изрично делегирано право за преупълномощаване в тази насока от страна на цедента. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният срещу него иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуване на вземане да бъде отхвърлен изцяло.

В съдебно заседание въззивната страна не се явява лично. Представлява се от пълномощник. Поддържа въззивната жалба, не прави доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна „Е.М.“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, в която поддържа, че обжалваното решение е постановено при правилно приложение на процесуалния и материалния закон като излага съображения в тази насока. Сочи, че в Приложението към потвърждение за извършена цесия достатъчно ясно са индивидуализирани вземанията, които се прехвърлят, включително и това на въззивника като е посочен номерът на сключения между тях договор. Излага съображения, поради които смята за редовно уведомяването на длъжника за извършената цесия. Претендира да й бъдат присъдени разноски от въззивната инстанция.

В съдебно заседание, въззиваемата страна не се явява. Депозирана е молба с вх. № 5418/05.11.2018 г., с която не възразява да бъде даден ход на делото в нейно отсъствие. Поддържа отговора на въззивната жалба, не прави доказателствени искания.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Атакуваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд е приел за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 742,01 лв., представляваща договорна лихва за периода от 15.10.2008 г. до 15.10.2013 г. Видно от заявената с исковата молба претенция, уточнена с молба с вх. №2746/03.07.2018 г. ищецът претендира сумата от 1227, 99 лева, представляваща част от главница в общ размер на 4548,73 лева и 30, 00 лева договорни такси, посочени в заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 791/2017 г. по описа на РС Велики Преслав, дължими по Договор за потребителски кредит от 15.10.2008 г., ведно със законната лихва върху претендираната част от главница от подаването на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата. Макар производството по иск с правно основание чл. 422 ГПК да е своеобразно продължение на заповедното, то е отделно и самостоятелно производство. Предмет на иска по чл. 422 ГПК могат да бъдат само вземанията- предмет на издадената заповед, но няма пречка при развитие на процедурата по чл. 415 ГПК заявителят да предяви иск само за част от вземанията си по заповедта. За да бъде присъдена претенцията за сумата от 742,01 лв., представляваща договорна лихва по процесния договор, респ. призната за дължима от съда, следва да е налице изрично искане на страната в тази насока, което искане може да бъде направено най-късно до приключване на устните състезания в първата инстанция (арг. чл. 214, ал. 2 ГПК). В случая такава претенция не е заявена от ищеца и като се е произнесъл по искане, с каквото не е сезиран, първоинстанционният съд е постановил процесуално недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено в тази част и производството прекратено. Съобразно чл. 415, ал. 5 ГПК и по арг. т. 13 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде обезсилена в същата част. В останалата част решението е допустимо.

Съдът след като се запозна с изявленията на страните и събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

Ищецът, обосновавайки предявения иск е навел в исковата молба твърдения, че на 15.10.2008 г. между ***/с предишно наименование „Юробанк и еф джи България“/ и ответника е сключен договор за кредит № FL469931 за сумата от 5300.00 лв. В изпълнение на задълженията си по него кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 5300 лв., която кредитополучателят се е задължил да върне съгласно определения в договора срок до 15.10.2013 г. на 60 равни месечни вноски, както и да заплати уговорената лихва. Страните се уговорили кредитополучателят да плаща и ежемесечна такса за поддържане на сметката в размер на 2,50 лева, както и еднократна такса за отпускане на кредита в размер на 2,95 процента от неговия размер. Според ищеца кредитополучателят е усвоил кредита на 15.10.2008 г. В уговорения по договора срок кредитополучателят не заплатил изцяло задълженията си, поради което останала неплатена сума от ответника общо в размер на 5320,74 лева, от които се претендира сумата от 1227,99 лева, представляващ част от задължение за главница в размер на 4548, 73 лева и 30 лева такси по договора. На 18.01.2016 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземания кредиторът прехвърлил възмездно вземането на ищеца, за което обстоятелство ответникът– длъжник бил надлежно уведомен. На ответника било изпратено и писмено известие, с което му се предоставя 15 дневен срок за доброволно изпълнение на задълженията по договора, което се върнало с отбелязване „непотърсено“. С оглед неизпълнение на задълженията на ответника по договора за кредит ищецът подал заявление по реда на чл.410 от ГПК и по образуваното в РС Велики Преслав ч. гр. д. №791/2017 г. била издадена заповед за изпълнение. Ответникът подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение и в указания от съда срок ищецът предявил искова молба.

С оглед на горното ищецът моли да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че ответникът П.Т.И. му дължи сумата от 1227, 99 лв., представляваща част от задължение за главница в общ размер на 4548, 73 лева и 30 лева такси по Договор за потребителски кредит № FL469931 от 15.10.2008 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. 791/2017 г. по описа на РС Велики Преслав, ведно със законната лихва върху претендираната главница от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.

Постъпил е отговор на исковата молба от ответника, в който изразява становище за недопустимост на иска поради липса на активна легитимация на ищеца. Счита, че цесията не е породила своето правно действие и ищецът няма качеството на кредитор спрямо него. Твърди, че от представеното с исковата молба приложение, представляващо списък на определен брой длъжници, не става ясно дали конкретно вземането към ответника е предмет на извършената цесия чрез Договор за прехвърляне на вземане от 18.01.2016 г.. Оспорва основателността на исковата претенция като твърди, че не е уведомен за извършената цесия по надлежен ред. Въвежда възражение за погасяване на вземането по давност.

По приложеното ч. гр. д. №791/2017 г. по описа на РС Велики Преслав е издадена заповед №380 от 13.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Със същата заповед е разпоредено П.Т.И.- ответник да заплати на „Е.М.“ ЕООД- ищец сумите от 1227.99 лева, представляваща главница; 742.01 лева договорна лихва за периода от 15.10.2008г. до 15.10.2013г.; такси- 30.00 лева; законна лихва от датата на подаване на заявлението- 08.11.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата от 40.00 лв. за платена дължима държавна такса по заявлението, представляваща разноски по заповедното производство. Посочено е, че задълженията произтичат от неизпълнение на парични задължения по Договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г. между ***/„Юробанк И Еф Джи България“ АД/ и П.Т.И. като вземането по договора е прехвърлено от страна на ***в полза на „Е.М.“ ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземането, за което е уведомен длъжникът. Срещу същата заповед е подадено в законния срок възражение по чл. 414 от ГПК от длъжника. С оглед на това е указано на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение срещу посочения длъжник в едномесечен срок от съобщението, като довнесе и дължимата държавна такса. Съобщение с посочените указания ведно с препис от разпореждането са връчени редовно на кредитора по издадената заповед за изпълнение на датата 06.12.2017 г., а исковата молба, с която е предявен по настоящото дело процесният установителен иск, е подадена на 05.01.2018 г. по пощата. С молба от 05.01.2018 г. заявителят по заповедното производство е представил искова молба, имаща за предмет, вземането по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №380 от 13.11.2017 г по ч. гр. д. №791/2017 г. по описа на РС Велики Преслав, с което е спазен срокът по чл.415 от ГПК.

Не е спорно между страните, а и от доказателствата по делото се установява, че по силата на договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008 г. е възникнало облигационно правоотношение, по което въззивникът в качеството си на кредитополучател е получил сумата в размер на 5300 /пет хиляди и триста/ лева за текущи нужди. Уговорено е, че кредитополучателят дължи на кредитора– ***/„Юробанк И Еф Джи България“ АД/ връщане на сумата по кредита, заедно с лихви и в срокове, уговорени в договора. Крайният срок за погасяването на кредита съгласно чл.6 е 15.10.2013 г.

В чл.19 от договора страните са уговорили правото на банката във всеки един момент от действието на договора да прехвърли вземанията си по договора на конкретно посочени в договора или други финансови или нефинансови институции или дружества, като същата е поела и задължение да уведоми за това ответника, като прехвърлянето ще има действие спрямо тях при такова уведомяването от страна на банката. В чл.20 от договора е уговорено уведомяването между страните да става на адреса посочен в договора- гр.Смядово, обл. Шумен, ул.“Ришки проход“№14, вх. 4, ет. 3, ап. 65.

Кредитът е отпуснат по молба на въззивната страна с № FL469931 и видно от бордеро с номер 1304963 на 15.10.2008 г. е усвоен.

Не се спори, че ответникът не е изпълнил изцяло задълженията си да заплаща на падежа уговорените месечни вноски по договора за кредит до 15.10.2013 г. Представил е вносни бележки, от които е видно, че е заплащал погасителни вноски по кредита като последната вносна бележка е от 20.11.2011г. Изрично в съдебното заседание пред първоинстанционния съд въззивникът чрез процесуалния си представител е направил изявление, че не оспорва размера на вземането.

От Договор за възлагане на вземания между ***и „Е.М.“ ЕООД от 18.01.2016 г., ведно с Приложение 1 към Потвърждение за извършена цесия от 18.01.2016 г., се установява, че по реда на чл.99 и чл.100 ЗЗД са прехвърлени вземания от първоначалния кредитор в ползва на ищеца като част от тях е и процесното вземане.

Изпълнителният директор и прокуристът на ***са упълномощили ищеца „Е.М.“ ЕООД да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията с пълномощно с рег. №231 от 18.01.2016 г. на нотариус Маргарита Гечева с рег.№ 303, район на действие СРС. Същото правомощие е предоставено и на адвокатско дружество „И. и Денев“ ЕИК 123740441 от изпълнителния директор и прокуриста на ***с пълномощно с рег. №230 от 18.01.2016 г. на нотариус Маргарита Гечева с рег.№ 303, район на действие СРС.

Изпълнителният директор на „Еос Матрикс“ ООД също е упълномощил адвокатско дружество „И. и Денев“ да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, както и да преупълномощава трети лица за уведомяване извършените цесии. От своя страна адвокатско дружество „И. и Денев“ е преупълномощило адв. М.Н..

С писмо от 14.09.2017 г. адв. Жельо Денев, в качеството му на пълномощник на цедента „Юробанк България“АД е изпратил съобщение до ответника, че задължението му по процесния договор е прехвърлено на „Е.М.“ЕООД, както и че считано от датата на получаване на уведомлението кредитор е последното дружество. С писмо от същата дата адвокат Денев, като пълномощник на „Е.М.“ ЕООД е поканил ответника в 15-дневен срок доброволно да заплати дължимите суми, като го е предупредил, че при неплащане на същите, те ще бъдат търсени по съдебен ред. Видно от известията по делото, съобщенията за цесията и предсрочната изискуемост са се върнали като „непотърсени“.

Представено е писмо от „Е.М.“ ЕООД, действащо от името и за сметка на „Юробанк България“АД /цедент/, с което на ответника е съобщено за извършената цесия, като видно от товарителница с изх. номер 946615569/972422 съобщението е получено лично от ответника на 07.02.2016 г.

По така установените фактически обстоятелства, настоящият състав намира следното от правна страна:

Районен съд Велики Преслав е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл. 430, ал.1 от ТЗ. Макар районният съд да е квалифицирал претенцията по чл.422 ГПК във вр. с чл.99 вр. чл.240 от ЗЗД, той е разгледал и се е произнесъл по всички юридически факти, които са включени във фактическия състав, при чието проявление възникват предявените спорни материални права.

Страните не спорят, че между първоначалния кредитор, трето лице по делото, и ищеца, е сключен договор за възлагане на вземания /цесия/. Това е изводимо и от представения в превод от английски език Договор за възлагане на вземания, сключен между "Юробанк България" АД и "Е.М." ЕООД на 18.01.2016 г., който договор не е оспорен в първоинстанционното производство. Кредиторът по договора за банков кредит "Юробанк България" АД е прехвърлил вземанията си спрямо ответника П.Т.И., по договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г. възмездно на ищеца "Е.М." ЕООД, като е посочен размерът на вземането- главница в размер на 4548,73 лв., от която в настоящото производство се претендира частично сумата от 1227,99 лв. В Приложението към Потвърждение за извършена цесия от 18.01.2016 г., подписано от представителите на цедента и цесионера, вземанията са индивидуализирани по имена и ЕГН на длъжника, дата на сключване на договора и номер на договора, вид на отпуснатия кредит, обща дължима сума, краен срок за плащане и др. Не се твърди, а и не се установява от доказателствата по делото, да има друг сключен Договора за възлагане на вземания между ***и „Е.М.“ ЕООД освен този от 18.01.2016 г. С оглед на това неоснователно е направеното възражение, че не става ясно дали Приложение 1, в което са обективирани вземанията, предмет на цесията, включително и това на ответника, се отнася към Договора за възлагане на вземания между ***и „Е.М.“ ЕООД от 18.01.2016 г. или към друг договор за цесия между същите страни.

От приложеното пълномощно с рег. №231 от 18.01.2016 г. на нотариус Маргарита Гечева с рег. № 303, район на действие СРС, се установява, че цедентът "Юробанк България" АД е упълномощил цесионера "Е.М." ЕООД да уведоми, съгласно условията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, физическите лица длъжници по договорите за потребителски кредити, предмет на Договор за прехвърляне на вземания. Съгласно съдебната практика допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В този случай, представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 от ЗЗД. По смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. По делото е представено писмено доказателство- уведомително писмо до длъжника и товарителница за получаването му на 07.02.2016 г., изпратено от цесионера "Е.М." ЕООД, за което той е надлежно упълномощен от цедента "Юробанк България" АД. В уведомителното писмо е посочено, че "Е.М." ЕООД действа от името на цедента и е приложено изготвеното пълномощно между стария и новия кредитор. От тях се установява, че е било надлежно изпратено и получено от ответника уведомление за цесията, с което същият се счита за известен за прехвърленото вземане. Изрично в товарителницата е отразено, че доставеното писмо съдържа уведомление за цесия, с което следва да се приеме за изпълнено изискването на чл. 99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника.

Освен гореизложените съображения относно надлежното уведомяване на длъжника за цесията съдът намира за необходимо да отбележи следното:

Във въззивната жалба е направено оплакване, касаещо ненадлежно уведомяване на ответника за цесията с приложеното към исковата молба уведомление и като аргумент е посочено обстоятелството, че цедентът не е делегирал правото на цесионера да преупълномощава други лица за уведомяване на длъжниците за извършената цесия. Към исковата молба са приложени два броя уведомления за извършената цесия, Договорът за цесия от 18.01.2016г. с Потвърждение за извършената цесия и Приложение №1 към него, както и пълномощни. Едното уведомление, приложено към исковата молба, изхожда от „И. и Денев- адвокатско дружество“ в качеството им на пълномощник на цесионера "Е.М." ЕООД. Приложено е и пълномощно, с което "Е.М." ЕООД упълномощава „И. и Денев- адвокатско дружество“ да уведоми физическите лица длъжници за извършени цесии, по които "Е.М." ЕООД е придобил права. „И. и Денев- адвокатско дружество“ от своя страна е преупълномощило мл. адвокат М.Н. със същите права. Другото уведомление изхожда от „И. и Денев- адвокатско дружество“ в качеството му на пълномощник на цедента "Юробанк България" АД. Приложено е и пълномощно, с което "Юробанк България" АД упълномощава „И. и Денев- адвокатско дружество“ да уведоми съгласно условията на чл.99, ал. 3 от ЗЗД, физическите лица длъжници по договорите за потребителски кредити, предмет на Договор за прехвърляне на вземания. Предвид направеното отбелязване тези уведомления са със статус непотърсено, т. е. не са получени от ответника преди подаването на заявлението. Според съдебната практика на ВКС уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно  чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание  чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Препис от исковата молба на цесионера и приложенията към нея, сред които е и горепосоченото уведомление от цедента за извърената цесия, са връчени на ответника на 22.01.2018 г. Това обстоятелство само по себе си също следва да бъде съобразено при преценката относно редовността на уведомяването за извършената цесия и е взето предвид от първоинстанционния съд. С оглед на това и предвид наличието на приложено към исковата молба уведомление за извършена цесия, изходящо от цедента, неоснователно се явява направеното възражение за ненадлежно извършено уведомяване за прехвърляне на вземането по смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД с връчването на ответника на исковата молба и приложенията към нея.

По гореизложените съображения настоящата инстанция споделя изводите на районния съд и намира, че цесията е валидно противопоставима на ответника, сега въззивник, и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по Договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г.

Предвид изложените съображения въззивният състав приема, че е налице валидно възникнало облигационно отношение между ответника- сега въззвник и "Юробанк България" АД, със сключване на договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г. като вземането на кредитора е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 18.01.2016 г., надлежно съобщена на длъжника, ответник по делото. Няма доказателства към момента на изтичане на срока на договора за кредит- 15.10.2013 г. ответникът да е изпълнил задължението си по погасяването на целия остатък по кредита, а и размерът на вземането не се оспорва от него. Поради това са налице основанията за претендиране на тези суми, както и предпоставките за присъждането им в полза на ищеца, изкупил вземането на стария кредитор по сключения договор за кредит, до какъвто извод е стигнал и първостепенният съд.

Поради неоснователност на въззивната жалба настоящият състав приема, че решението на районния съд в частта, в която е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумите от 1227,99 лева- част от главница по договора и 30 лева- такси по договора, представляващи задължения по Договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г., ведно със законната лихва върху претендираната главницата от подаването на заявлението на 08.11.2017 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена издадена заповед за изпълнение №380/13.11.2017г. по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело №791/2017г. по описа на РС Велики Преслав, следва да бъде потвърдено като обосновано и правилно.

С оглед изхода на спора и на основание чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество направените съдебно- деловодни разноски. Видно от материалите по делото, от въззиваемата страна не са ангажирани доказателства за извършени разноски. Приложените към отговора на въззивната жалба заверени копия на пълномощни, установяват учредената представителната власт на пълномощника на „Е.М.“ ЕООД за процесуално представителство и защита по настоящото дело. Размер на определено адвокатско възнаграждение в самото пълномощно не е уговорен като в него не се съдържа и изявление, че определена сума е платена. Предвид това, не би могло да се направи извод относно реалното извършване от страна на въззиваемото дружество на разходи за процесуалното му представителство по делото. В подкрепа на това разбиране са задължителните за съда разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. на ВКС, постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, в която е прието, че разноските за правна защита, като форма на разход в производството, подлежат на възмездяване единствено в случай, че реалното им заплащане от страната е доказано. Посочено е също, че в договора за правна защита и съдействие следва да бъде указан начинът на заплащане- в брой или по сметка. Когато сумата е платена по банков път, това обстоятелство подлежи на положително установяване със съответните удостоверителни банкови документи. В случаите на платено в брой адвокатско възнаграждение, за да се приеме, че договорът за правна защита има характера на разписка, удостоверяваща плащането, е необходимо в него изрично да бъде вписано не само, че възнаграждението е платено, но и че това е осъществено в брой. В случая в пълномощното не е отбелязано, че е платено определено адвокатско възнаграждение и не са представени други документи, които да удостоверяват това обстоятелство. С оглед на това следва да се приеме, че въззиваемата страна не е направила разход, а въззивникът не следва да бъде осъждан да заплати недоказани, а с това и на неизвършени разноски.

Така мотивиран, Окръжен съд Шумен

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА частично Решение № 293/28.08.2018 г. по гр. д. 24/2018 г. по описа на РС Велики Преслав в частта, в която е признато за установено на основание чл. 422 от ГПК, че П.Т.И. с ЕГН **********, постоянен адрес *** дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ......, седалище и адрес на управление ***, представлявано от Райна Иванова Миткова- Т.- управител, сумата от 742.01 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.10.2008г. до 15.10.2013г. по Договор за потребителски кредит № FL 469931/15.10.2008г.

ПРЕКРАТЯВА производството в тази част.

ОБЕЗСИЛВА частично издадената по частно гражданско дело №791/2017г. по описа на РС Велики Преслав Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №380/13.11.2017г., само в частта досежно сумата от 742.01 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.10.2008г. до 15.10.2013г. по Договор за потребителски кредит № FL469931/15.10.2008г. със страни ***и П.Т.И., вземанията по който са прехвърлени с Договор за прехвърляне на вземания от 18.01.2016 г. от ***на „Е.М.“ ЕООД.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 293/28.08.2018 г. по гр. д. 24/2018 г. по описа на РС Велики Преслав в останалата част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.